Изгубен в себе си

Сенки на мисли, погледи в здрача, допир на време, мирис на плът. Усет за нищо, думи на вятъра, разколебан израз на злото... Но тупти и не знам. Казвам ти - няма да мисля повече за теб, това беше. Онова което стана - няма го, това за което питаше - никой не го чу.. Пълни глупости са "търси и ще намериш", пълна пародия на "мога, но не искам". Любовта била естество, хората били човеци. Хайде разкарай се, не ми говори повече, защото няма да те слушам

Разваленото "здравей"

Не всеки, който те поздравява има намерение да те поздрави. Просто "здравей" без основание, без цел, замисъл.. Здравей - казвам аз - не си добре дошъл. Трилогия на разума, конфликт с личността. Защо, защо да ми се говори и да казвам "здравей" на когото ми хрумне - изкуствена усмивка, присмихнати устни, фалшиви трапчинки и издаващият поглед, който изразява всичко друго, но не и безпредметният поздрав. Аз не се усмихвам на всеки. Даже предпочитам студенината в приветливостта ми, нежното отблъскващо "здрасти, но защо" в изражението ми. Чакащ истинското изкупление, искам да разкажа приказка за едно пиано. Имал го в дома си един заможен човек, един лорд.. толкова почтен и заможен, толкова харизматичен и умел, че конят му пръхтял като го видел, а на вестникарят му било неудобно да пипне резето на портата в двора.. Този лорд на никой никога не казвал "здравей", вървял с цялата си гордост и всевишие и обичал единствено лулата си. Толкова се гордял с пианото си, толкова го хвалил, че то се прочуло из цялото кралство. Но не можел да свири на него - било му подарък. Толкова имал мерак да се научи, толкова много знатни пианисти се изредили да го обучават и толкова певци и певици му давали тон, че накрая никой не искал да ходи при него поради некъдърността му и музикалната инвалидност, която била неизбежно вкоренена в същността му.. Един ден той подминал просяк, който му се усмихнал и поискал монета. Подминал го небрежно. - За какво Ви е това пиано, като не можете да му се насладите, провикнал се просякът - не помагате на бедните, носят се слухове че не сте помазан дори с дарба, никого не поздравявате, не познавате хората и нямате красота в очите..услужете ми с монета, аз ще избавя сър Лорда от умопомрачението му. Големецът сиво му се усмихнал и продължил; върнал се в покоите си, изпил бутилка ром, запалил пианото и се проснал мъртво пиян на земята.. На сутринта цялото кралство се било събрало пред останките от имението му, а просякът далеч от това събитие, продължавал да свири на хармониката си и да моли за монети... Богатството е вътрешната подбуда да кажеш "здравей" на себе си.

подслон

Бог високо, цар далеко...

< Няма ме >

Колко му трябва на човек, за да го няма? Питат ме: къде си? - аз отговарям: няма ме! Питат ме: какво правиш? - аз отговарям: нищо. Питат ме: как си? - добре, отговарям аз.. Нищо не може да се сравни с великото чувство околните да те възприемат като едно статично "няма го" в техните глави. За тях съм далеч, винаги няма какво съществено да ме попитат, отговорът на което няма да промени абсолютно нищо в редът им на мисли. "Няма ме" е синоним на "ето ме" в моята си глава. Различни по състав, еднакви по значение; отговаряш едно мислиш друго, няма особено значение какво всъщност някой те пита и дали въобще отговорът трябва да го има. Като се има в предвид количеството ненужно проведена и изискуема комуникация между хората всяка секунда по Света + същото количество предоставена такава от рецепиентите + вече пропита и асимилирана от мозъка на питащите информация, така че не е било нужно за което да си раздвижват мускулите на ченетата дори, мога гордо да заявя че хората си дрънкат ненужни глупости по цял ден... и трилионите пропилени думи, отлетяли просто ей така във въздуха и никой не обърнал им внимание. Затова се сбръчкайте на изкуствените си столове, "комуникативни" изчадия такива!