Тротоарно право

"Истината е, че малко хора осъзнават колко много им се отразява на настроението и качеството на живот това, върху което стъпват. Забитият в земята поглед, постоянното озъртане за чист маршрут на придвижване тотално променя концепцията за тротоара – той вече не е място за срещи, а само за разминаване и избягване. Изобщо особеностите на българския тротоар вече са се превърнали в част от националния характер. Или обратното. От апатията или изтощението на обществото не му остават много сили да се занимава с някакви си плочки: "като ти висят гащи от всеки простор, какъв тротоар, каква градска среда?". Source: capital.bg

Нищо нанякъде

Хм, нищо не става - няма и да го повтарям, няма и да трябва..влизам си спокойно, никой не питам..никой не трябва да знае, никой не искам да казва. Ха, толкова спокоен, толкова чувствен, толкова аз-си. Никой не може и не трябва да може да каже името ми на глас без да заслужава. Няма ме - само аз знам къде съм, стоя инкогнито без чужда намеса - хей, лапайте ми кура - скрил съм се. Не искам никой да чете, да слуша, да мисли - само мен, няма ме. Маслини с плътен, кисел вкус - есенция на младостта, вкус на взор..плътен примес, мислеща целувка. Скрил съм се, но виждам - виждам вас, гниди..хм, обидете се..Нагли изчадия бесни - "Нямам сили, нямам обич - нямам радост, нямам глас, писна ми от всички проби, писна ми от всички вас". От утре ще се водим за ръчичика, ще мирише на пролет.

един Дъждовен ден

Имам нужда от сън..

Имам нужда от салфетка - сополите ми течат, настинал съм нещо от тази климатична конвулсия около мен... Имам нужда от бодро утро, бодър мозък, тяло без травми, коктейл без концентрирана злост. Имам нужда от мен. Червените панталони, облаците на небето, косъмът в носа ми, пъпката от наглия до безкрайност комар..Сърби ме, никой не забелязва пристъпите на нервност с които така усърдно чеша сърбящите рани по тялото ми. Мои терзания, мои нужди. Ха, очите се движат - без цел и размери, без тягост и взор. Имам нужда от вятър, имам нужда от лъх. Не искам време, наслада и мъст. "Прибой" казва ми мозъкът крив, "Отбий" отговарям му яростно аз. Нямам нужда от тягостни мисли, нямам нужда от страх... Всичко което не е - яде черната пръст. Имам нужда от салфетка - сополите бавно и странно текат - няма време да мисля, само мирис и тягост на плът. Часовникът бавно на стената тиктака, главата навлиза в тъма от цветни нюанси, а прилепи тежко хриптят. Броят ми до три, отварям очите широко - бели стени и силно светещи лампи отгоре кръжат.

временна разлика!

Вкусната царевица е навсякъде, а хрупкавите домати и инкубаторните пилета обвземат естествените ни стомаси...гъмжи от кравешки погледи около мен, тъжни, бавни и очакващи транзит чак до дебелото ми черво. Обезумели зайци бягат по полята, прасета обикалят по хорските дворове, китове изскачат на бреговете, ябълките раждат повече а пък котките си дремят спокойно по первазите... Време е за хапване. Всичко което ям идва от земята, а вкусът вече ми е без значение. Навън е горещо - наскоро валя дъжд и всички се радваме на новите реки, все по-малко. Природата мисли за нас, а схемата й е разгадана отдавна.. Един наскоро осъзнал се Стрък трева ми сподели битието си: "Знаеш ли.. - разказва той - казват че вятърът ме бил довял тук, и си спомням моята бурна младост когато веехме кичари а въздухът беше сладък...и само това, еее-х много време мина и не си спомням нищо от живота...приятели разправят че било ме отнесло торнадо меен, изскубало ме значи! После никой не бил ме виждал доста време - една муха ми прошепна че съм станал жертва на насилие.. не знам меен, чувствам се толкова слаб - виж го това Слънце!- пече ли пече..разправят че примирал съм от жега, после едва не съм се удавил от прииждаща река, къс лед паднал върху ми - така ме затиснал че се наложило банда мравки да го преместят... меен, а пък вчера заваля дъждец и тъкмо се освежихме с братята, но виж ме днес - целият в някакви розови петна меен! - та аз съм зелен! - даже мравките вече ме игнорират - никой не си говори с мен както преди..всичко се е променило, няма достатъчно храна и вода за всички ни - всеки ден се молим да мине някое животно и да се смили върху главите ни. Облаците са много тъмни меен, чак ме плашат вече - понякога дяволски светлини бълват от тях..страх ни е че някоя ще попадне върху мен и братята ми. На следващият ден отново пек и пек, вятърът се бил обидил нещо и не искал да идва насам..Мъка меен, мъка....При теб как е - пита ме Стръка с тъжен поглед - похвали се нещо! "Затвори очи" - подканвам го аз, усмихвам му се виновно, отскубвайки го от почвата. По-късно през месеца водата беше заляла дърветата до короните им. Едно дърво ме изгледа въпросително..

Изгубен в себе си

Сенки на мисли, погледи в здрача, допир на време, мирис на плът. Усет за нищо, думи на вятъра, разколебан израз на злото... Но тупти и не знам. Казвам ти - няма да мисля повече за теб, това беше. Онова което стана - няма го, това за което питаше - никой не го чу.. Пълни глупости са "търси и ще намериш", пълна пародия на "мога, но не искам". Любовта била естество, хората били човеци. Хайде разкарай се, не ми говори повече, защото няма да те слушам

Разваленото "здравей"

Не всеки, който те поздравява има намерение да те поздрави. Просто "здравей" без основание, без цел, замисъл.. Здравей - казвам аз - не си добре дошъл. Трилогия на разума, конфликт с личността. Защо, защо да ми се говори и да казвам "здравей" на когото ми хрумне - изкуствена усмивка, присмихнати устни, фалшиви трапчинки и издаващият поглед, който изразява всичко друго, но не и безпредметният поздрав. Аз не се усмихвам на всеки. Даже предпочитам студенината в приветливостта ми, нежното отблъскващо "здрасти, но защо" в изражението ми. Чакащ истинското изкупление, искам да разкажа приказка за едно пиано. Имал го в дома си един заможен човек, един лорд.. толкова почтен и заможен, толкова харизматичен и умел, че конят му пръхтял като го видел, а на вестникарят му било неудобно да пипне резето на портата в двора.. Този лорд на никой никога не казвал "здравей", вървял с цялата си гордост и всевишие и обичал единствено лулата си. Толкова се гордял с пианото си, толкова го хвалил, че то се прочуло из цялото кралство. Но не можел да свири на него - било му подарък. Толкова имал мерак да се научи, толкова много знатни пианисти се изредили да го обучават и толкова певци и певици му давали тон, че накрая никой не искал да ходи при него поради некъдърността му и музикалната инвалидност, която била неизбежно вкоренена в същността му.. Един ден той подминал просяк, който му се усмихнал и поискал монета. Подминал го небрежно. - За какво Ви е това пиано, като не можете да му се насладите, провикнал се просякът - не помагате на бедните, носят се слухове че не сте помазан дори с дарба, никого не поздравявате, не познавате хората и нямате красота в очите..услужете ми с монета, аз ще избавя сър Лорда от умопомрачението му. Големецът сиво му се усмихнал и продължил; върнал се в покоите си, изпил бутилка ром, запалил пианото и се проснал мъртво пиян на земята.. На сутринта цялото кралство се било събрало пред останките от имението му, а просякът далеч от това събитие, продължавал да свири на хармониката си и да моли за монети... Богатството е вътрешната подбуда да кажеш "здравей" на себе си.

подслон

Бог високо, цар далеко...

< Няма ме >

Колко му трябва на човек, за да го няма? Питат ме: къде си? - аз отговарям: няма ме! Питат ме: какво правиш? - аз отговарям: нищо. Питат ме: как си? - добре, отговарям аз.. Нищо не може да се сравни с великото чувство околните да те възприемат като едно статично "няма го" в техните глави. За тях съм далеч, винаги няма какво съществено да ме попитат, отговорът на което няма да промени абсолютно нищо в редът им на мисли. "Няма ме" е синоним на "ето ме" в моята си глава. Различни по състав, еднакви по значение; отговаряш едно мислиш друго, няма особено значение какво всъщност някой те пита и дали въобще отговорът трябва да го има. Като се има в предвид количеството ненужно проведена и изискуема комуникация между хората всяка секунда по Света + същото количество предоставена такава от рецепиентите + вече пропита и асимилирана от мозъка на питащите информация, така че не е било нужно за което да си раздвижват мускулите на ченетата дори, мога гордо да заявя че хората си дрънкат ненужни глупости по цял ден... и трилионите пропилени думи, отлетяли просто ей така във въздуха и никой не обърнал им внимание. Затова се сбръчкайте на изкуствените си столове, "комуникативни" изчадия такива!